Най-прекрасното магазинче за шоколад в Париж

Автор: Джени Колган

Жанр: Романтика

 

Здравейте, почитатели на книгите! 👋😄
 
     Както повечето книги в моята лична библиотека, и тази чака доста дълго време преди да я прочета... Въпреки че тази спада към романтиката, не е типичната банална история. Признавам си, очаквах да има доста повече страст. Особено като става дума за Париж. Но все пак бях приятно изненадана. Не ме разбирайте погрешно. В книгата има доста любов. Но тя е онази неосъществена любов, по която героите цял живот са копняли.
 
     Сюжетът едновременно разказва за 2 поколения- Клер + Тиери и Анна + Лоран. Историята на Клер и Тиери е много красива и същевременно тъжна. Те са били много млади когато са се запознали, но любовта им е разцъфнала веднага. Възрастните около тях са мислели, че това е просто летен флирт и в крайна сметка ги разделят. Това от своя страна води до разочарования и доста наранени хора в хода на техния живот. Но независимо от изминалото време, те никога не забравят един за друг и в крайна сметка успяват отново да се видят, макар и за кратко.
 
     Клер е била учителка по френски на Анна. Когато съдбата среща двете жени отново, докато и двете лежат в болницата, те постепенно се сприятеляват. След злополуката, която претърпява, Анна се нуждае от промяна. И Клер ѝ я осигурява като я изпраща в Париж. Там Анна преоткрива себе си, научава тайните на върховно вкусния шоколад и открива любовта. Това, което най- много ми харесва във връзката ѝ с Лоран е, че те постоянно спорят, постоянно дебатират. Няма го нереалното вечно разбирателство. И с времето Анна успява да помогне на хората около себе си да излекуват старите рани.
 
     Книгата разказва красива, но и доста тъжна история. Показва ни, че трябва да се борим за любовта и да ценим всеки миг, който имаме на този свят.
 
В по-долните редове искам да ви споделя любимата си сцена от книгата, така че ако не искате да си развалите четенето, най-добре спрете дотук! 🙈🙉🙊
 

 *** 

     Чух стъпки зад себе си. Уличните лампи, колкото и да бяха прекрасни, от ковано желязо в старинен стил, излъчваха мътна светлина. В момента предпочитах да съм на някоя добре осветена бензиностанция. Едва виждах улицата пред себе си и нямах представа къде отивам. Забързах. Стъпките зад мен също забързаха.
     По дяволите, помислих си аз. О, Господи! Как можах да направя такава лупост и да изляза сама. Беше глупаво, че изобщо излязох, при това със съквартирант, когото почти не познавах. Трябваше да си остана в квартирата и да ям нудълс от пакетче, да си поплача или нещо подобно. Забързах още повече и се опитвах да видя улица, която да ме отведе на по-открито място, където щеше да има шанс да срещна хора, но всички улички наоколо ми се сториха също толкова тесни и танствени. О, по дяволите!
     Точно отпред видях очертанията на огромна църква „Сакре Кьор“. Реших да се насоча към нея, не мислех за старомодната идея за убежище, очаквах да има хубав широк двор, място със светлини- тя блестеше отдалече. Затичах се по още стъпала, а стъпките зад мен затичаха, наближаваха, сърцето ми се беше качило в гърлото, бръкнах в чантата и заопипвах за нещо като оръжие. Стиснах огромния старомоден ключ, с който се отключваше вратата на сградата на Сами и си казах, че ще се прицеля в очите.
     - НЕ!
     Гласът прозвуча дълбок, гърлен и аз веднага познах, че човекът е едър. По дяволите! Така. Това е. Стъпките приближаваха. Намирах се в малък, калдъръмен вътрешен двор, изобщо не бях близо до църквата, бях заобиколена от магазини със заковани прозорци и апартаменти със спуснати кепенци. Дали някой ще ми отвори? Съмнявах се. Поех си дълбоко дъх.
      - А-А-А-А-А!!!!!
     Изпищях с всички сили и се хвърлих върху фигурата в сенките, протегнала ключа в ръка.  Опитвах се да издера лицето му. Хванах го неподготвен и той се строполи на калдъръма, аз паднах врху него като все още се опитвах да го издера и не спирах да редя с писъци най-грозните ругатни, които се сещах.
     Не осъзнах, че отначало чух също толкова ужасен вик, който прозвуча изпод мен. Две забележителни силни ръце се опитваха да ме отдалечат от лицето му. Бях превклщчила на английски- истински англосаксонски- и неочаквано той също заговори на английски.
     - Моля те, много те моля, спри... моля те... Не искам да те нараня. Моля те!
     Не разбрах значението на думите веднага, а и бях така подивяла от адреналина, че не съм сигурна кога точно щях да спра, ако един от кепенците на най-горния апартамент не се отвори неочаквано и без предупреждение кофа вода плисна върху главите ни...